Затова ми е такава първата публикация - като неполята маруля.
Сега да обясня.
Бях на 27, когато кризата ме поудари като чича ви Майк Тайсън с няколко здрави крошета. Няма да казвам за колата колко се разваля докато не умря съвсем (вярно било че форд и циганин умирали от един път), няма да откривам тема за култовата мега мафиотска фирма Сп холдинг за която работих и за последвалата ми работа за психопатите от АМКО София и прочее. И още работих... на няколко места... беше забавно... особенно последната работа. Тя ме нави да дойда тук.
Представете си завод. Завод флангман не на България, а на целия шибан СИВ. Представете си го приватизиран от клоун с неизвестен поне за мен кукловод. В него има някаква чудна смесица от хора. Почти всички са на 40+ години, голяма част от тях системни неудачници и инвалиди към инвалиди включвам и хората от мангалския етнос, а някой от тях дори трите заедно. Там властваше един тънък весел сюреализъм от който получавах оргазъм и понякога газове (хранеха на стол всеки ден, смятай).
Тези хора не живееха. Те кьотаха. Ден след ден, а по - важно - заплата до аванс. Голяма работа. Като музея на мадам Тюсо ама без известните личности. Някакви хора стоят и не знаят, защо живеят. Мисля, че аз бях един от малкото който знаеше защо му се живее и не бях съгласен за по - малко от 500 лв. на месец (за пет дневна работна седмица с осем часов работен ден) да пръскам с шприц пистолета боя на почти липсваща аспирация модел 77 година.
Та... пиша всичко да за Ви стане ясно приятелчета, колко много не ми се тръгваше никъде, но и колко много не ми се работеше в Стара Загора в бившия завод Червено знаме, сегашен Хранмаш.
Когато на сакралния втори месец си разбрах, че с извънредните взимам към 500 и отгоре, изпаднах в бурно веселие и същия ден напуснах, плюейки червени плюнки от червения грунд с който боядисвахме. След малко зор и стискане от страна на Хранмаш дори си взех всички пари след като ги заплаших с жалби и се оказа се баща ми лично познава жената, която дава парите.
Смятайте.
220 лв.
И не иска да ги дават.
Въртят.
Цигани. ( на циганите май ги даваха, те стояха скрити и правеха ножове на шмиргел от използвани триони за рязане на метал, като им слагаха дръжки от различни дървета и пластмаси, които полираха с разни фини шкурки за блясък и фешън)
В живота човек има серия приятели.
Някой от тях дори са истински. Още по - забавна е капитализацията. Примерно:
Колко от приятелите ти са направили нещо за теб?
Не питам за стането посред нощ и прочее. Не питам за заема от 500 лв. с неизвесна дата за връащане. Питам аз, колко от тях могат да ти намерят работа или поне опитват да го направят. Колко от тях са готови да те приемат да живееш у тях.
Не са много. Всеки тях помага по - различен начин, някой дори по - доста, ама немалко са и тия елекземпляри, които силно отказват се ангажират с каквото и да е. Отговорност, взимане на решния, директен разговор - мръсни думи.
Та...
Мой добър приятел притиснат от безпощадната си майка и тежката съдба се бе озовал в Кралството за да учи ум и разум в Вестминстърския университет на Бейкър Стрийт. Въпреки всичките му опити да гледа до смърт сериали, да спи, да пие и прочее някак той започна последната си изпълнена с мъки година в Лондона. Аз си го питах има ли мегдан да кацна при него и да видя хем свят (не бях излизал никъде до тогава пък и нямах особен мерак), а още по - добре и сгодно ако си намеря работа. Той ми каза, че ще наема къща с Хобота от Варна (Хобота е човек с природен късмет, ускорен метаболизъм осигуряващ му прекрасна форма и възможност да се тъпче и мазност достатъчна за да работи за Морган Стенли.), ако има мегдан ще ме извика.
Бях извикан. Долетях с птицата Рух, собственост на Райън еър (най - скрънджзливата авиокомпания в Европа, ябх толкова горд с 92 лв. дадени за еднопосочния полет, че нямаше накъде.). Кацнах на Станстед. (Не го знаете ли? Към севера на Лондон е и има 42 врати за самальоти). Не е като в Софийката или ихихих, Пловдив откъдето излетях.
Дата 11.11.2010.
На гишето (логично никой не ме чакаше, като си голям рогач се разчита, че ще се оправяш сам) се чудих билет или влак да си хвана. Бях предупреден, че едно от двете е два пъти по - скъпо от другото. Ама нали съм забравил; използвах знанията си от татковината. Влака ми казаха те е най - евтиния и икономичен траанспорт.
Да, ама не.
Тука всеки мармалад дето събира боклук от гарата взима 8.50 паунда на час, няма да говоря за тия дето оправят релсите, дето карат влака и прочее. Има дори един мангал с количка с кафета дето щъка из вагоните, той взима поне 60-70 на ден чисти... Обърсна ме лелката с 20 паунда.
Исках да го върна шибания билет! Имах 120 паунда в кеш и 5 кутий цигари Бенс Анд Хъджис, които след внимателно изследване бях приел, че ще продам лесно в Англия. Реално се разделих с една шеста от парите ми при условия, че прелетях хиляди километри за някакви 44 евра, за да дам за 70 км, 20 паунда.
Уф... Качих се аз на влака, сблъскал се с тежката скъпа Английска реалост. На Ливърпул стрийт ме чакаше моя човек.
Мислех си че в едва ли не мултикултурния град всички ще са облечени със стил или не обикновено. С цел да не излгежда изсточно европеец ( не че ме е срам, аз се гордея с това, ама исках да си намеря бачкане) си взех това яке. Видях след шест месеца друг човек с подобен цвят дреха. Бях горд за шест месеца сигурно само аз в Лондон имах оранжево яке!
Ако обърнете внимание, ще видите концентрацията на мангали и негъри и смесици помежду им и с англичаните за мен на снимката.
Има една много култова снимка. Това е парада по случай свадбата на бъдещия престолонаследник. Купих книгата за паунд от магазина за един паунд и изучих снимката от корицата добре.... е май всички англичани дето живеят в Лондон и околоноста са там. Нямаше и една черна мутра, а ако е имало са работели там и реално са били задължени да присъстват.
Както и да е. Нека се върнем в самото начало. Пристигането ми в Лейтън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар